ДРЕВНОТО ТИБЕТСКО МУЗИКАЛНО СЪРЦЕ ПЕТЪР ДУНДАКОВ

12-09-2025 9

ЛИЛИ ИЛИЕВА

„Заведи ме в теб“ е среща с 33-ма известни български мъже. Това е книга, която събира интервюта на журналистката Лилия Илиева от различни лайфстайл списания като ЕVA, Максимум и Playboy. Издател е “Бард”.

Поредна спирка от „турнето“ за представянето на книгата ще бъде в рамките на десетия по ред фестивал „Квартал“ в галерия Casa di Gioia на ул. Сердика 21 в София в неделя на 14-и септември от 17.30 часа. Заповядайте!

Един от героите на книгата е Петър Дундаков . Заедно с Николай Маджаров -Файчето основаха култовата група “Тибетски сърца”, той е и автор на музиката на филми като „Голата истина за група „Жигули“, „Възвишение“, на сериала „Вина“, на хитови песни за Белослава, Мариус Куркински и Ирина Флорин, музикален директор на албума на „Мистерия на българските гласове с Лиса Джерард. Петър е изключителен композитор с фини сетива за музика и умение да разказва вълнуващо и красиво на музикален език.

Малко за Петър Дундаков сега

Музикалната му творба „Поетът и революцията“ (вдъхновена от живота и поезията на Пеньо Пенев) беше представена в края на април 2024 г. като част от европейския проект “Lost Heritage and Music” в Италия, България и Испания. Българският филм с негова музика Shameless („Безсрамните“) беше показан като част от програмата „Особен поглед“ в Кан. Номиниран е за наградата „Васил Гендов“ за музиката на филмите „Arcadia” и „Да летиш с плавници“. Нашата среща беше по повод предстоящата през 2022 г. премиера на проекта му „Песента на ветровете“.

Петър.

Снимка Захари Карабашлиев

Ако някой е роден на улица “Паренсов” в сърцето на София, от дете е учил пиано при завършила при един от учениците на Ференц Лист учителка, тичал е по коридорите на Руската гимназия до бившето Народно събрание, има диплома по философия в Софийския университет и по музика в Ротердам. Ако е бил в мейнстрийма на 90-те на гребена на електронните партита с „Тибетски сърца“ на концерти на Метрополис, ако е писал парчетата на Белослава, Ирина Флорин и Мариус Куркински, които всички харесваме. Ако има награди за театрална и филмова музика, обиколил е Европа като музикален директор на концертите на “БууЧииМиш” – последния албум на “Мистерия на българските гласове” с участието на Лиса Джерард, в който участва като основен композитор. Не следва ли той е да е претенциозен, сноб и човек с голямо самочувствие? Защото Петър Дундаков въобще не е такъв. С широко отворените му очи, светлата усмивка, дълбочината му и лекотата, с която общува, не ти оставя възможност да се изненадаш. А времето за разговора ни е с продължителност едно фрапе, в Once Upon A Time на гърба на Народната библиотека. В този разговор Дундаков присъства с къдрици, мекота, отворен ум, свободен дух и доколкото усещам, съзнание какво е отговорността на свободата.

С идването си моли да сменим масата, защото се оказваме точно до колоната с музика. Дори не съм забелязала. А той веднага обяснява, че предпочита да е тихо. Най-новият му проект „Песента на ветровете“ е мултимедиен спектакъл, обединяващ различни музикални стилове, авторски пиеси за струнен оркестър, сопрано, флюгелхорн и фонограма. Негова музика можете да чуете в „Голата истина за група Жигули“. Негов беше музикалният разказ във великолепния български филм „Възвишение“, в сериала „Вина“. Писал е много и различна музика и притежава такова количество вдъхновение, че за два часа по време на разговора ни не мигна нито веднъж. Или го е направил скришом?

Как изглеждаш, когато пишеш музика, Петър?

Налудничаво. Работа, като всяка друга, но изисква силно отдаване. Особено като стартирам нещо и то започне да оживява в мен. Ставам чувствителен. Понякога не мога да спя. Ставам в шест. И това ми е най-любимото, да усетиш как идва денят. Сам за себе си съм открил, че сутрешната енергия е най-силната, някъде докъм 11-12 часа. И след това има лек спад някъде към пет и после горе-долу докъм осем пак има възможност да работиш ефективно. Явно всеки има свой ритъм. И на мен ми се налага да оставам до късно през нощта, но не я харесвам като време за работа. Тогава предпочитам да си почивам и да се забавлявам.

Какво правиш, когато нямаш вдъхновение?

Когато следвах в Холандия, учителят ми ми каза още в първите часове по композиция, че писането на музика е работа. Както с правенето на хляба, трябва да го вършиш всеки ден. Ставаш и не очакваш вдъхновение. Трябва да го предизвикаш. За мен тази гледна точка към творчеството е по-вярна. Мисля, че вдъхновението не идва от музиката, а от живота, от начина, по който живееш и как се чувстваш, понякога от периода, през който преминаваш.

Например?

Музиката, която правех през 90-те, не само ме издържаше, но благодарение на нея успях да замина да уча в чужбина. Преди да се върна, в един период живеех между двете държави и се питах как ще продължа, къде ще живея, с какво ще се занимавам. Твърдо бях решил, че няма да пиша поп песни. Исках да се занимавам със сериозна музика и да вървя по нови пътища. И това ме караше да се питам за много неща и най-вече къде и как да продължа пътя си. Можеше и да се наложи и се чудех дали да не остана в Нидерлания, от друга страна, сърцето ми винаги е било в този град (София). Продължих да се колебая известен период, докато един ден осъзнах, че по-важното е не къде съм, а че всяка сутрин се събуждам с енергия и желанието да правя нещо. Имам идея и започвам да я преследвам. Може да не я споделя, но ме държи отвътре. И може да го смятам за даденост и нещо естествено, но то не е и трябва да съм много благодарен. Защото може един ден да се събудя и нищо да не ми се прави, където и да съм по света. Сигурно така изглежда липсата на вдъхновение. Затова ти казвам, че е свързано с начина, по който живееш. Трябва да сме много благодарни, че сутрин се събуждаме, че сме здрави, че имаме мечти и цели.

Как избра да учиш в Холандия?

Интуитивно. Не говорех много езици. Тя беше сред страните, в които можеш да се оправиш на английски. И с помощта на мой състудент по философия, защото и от компютри много не разбирах, пратихме имейли. Отговориха ми от два музикални университета. Пратих демо записи. Бях на турне с „Тибетски сърца“, когато ме поканиха на разговор в Ротердам. Вече имахме ангажименти. Чувствахме любовта на публиката, условно го казвам. Можеше да се прочете и в някоя светска хроничка по нещо за нас или за групата.

А родителите ти се хвалеха на роднини?

Не, моите не бяха точно такива. Бях завършил и първото си образование в Софийския университет по философия и усещах, че това, което правя, по някакъв начин е изчерпано. За да продължа, трябваше да отида на друго ниво. А в Холандия заставаш на ново място без хълм, без планини. Няма какво да те прикрие. И в географски, и в духовен смисъл е изключително равнопоставено и толерантно. Всеки може да бъде забелязан. И си спомням, ако се върнем към вдъхновението, първите дни, в които започнах да композирам различно от това просто да напиша мелодия. Композирането на музика е свързано с идея, трябва да моделираш музикална форма, не просто приятна за слушане, а да създаде усещане за творба, за преминаване през нещо, за органика, за работа с времето, с формата, с инструментацията, с конструиране, нещо, което е свързано с много труд. И тогава си дадох сметка колко е важна интуицията.

Защо?

Моят преподавател, който беше една от основните причини да остана толкова години там, казваше, че трябва да опиташ да влезеш максимално дълбоко в това, с което се занимаваш и оттам да ползваш единствено интуицията си. И че винаги нивото на идеите ти трябва да е с една крачка по-голямо от техническото ти ниво. Защото иначе няма да се развиеш. Тоест да имаш силата да правиш крачки към непознати неща. В Холандия вече бях на около 30 години. Преди да замина, бях много зает, непрекъснато някой звънеше, търсеше ме. Там започнах отначало. Никой не ме познаваше. Започнах да създавам приятелства. И основно прекарвах време със себе си, във вътрешни самонаблюдения. Не ми се беше случвало от 15-16-годишен. Освен това откриваш изцяло нова кодова система, създаваш си изцяло ново разбиране за нещата. И си спомням как когато ме питаха какво съм правел и казвах електронна музика, хората не се впечатляваха толкова, каквото у нас. Там тази мода беше попреминала. И литературата, която беше модерно да се чете, беше различна. Всяка култура има различен архив. За да започнеш да четеш кодовете на едно общество, се иска време. Свързано е с вътрешна промяна. И е много вдъхновяващо и полезно. Трудно е, защото трябва да махнеш всички вътрешни опори, които си изграждал. Но специално за мен това беше едно от най-смислените неща, които съм правил през живота си и то напълно съзнателно.

Споменавал си, че харесваш израза – Being normal, it’s crazy enough (Да бъдеш нормален е вече достатъчно шантаво). Да напуснеш България, когато си на вълната на мейнстрийма, сигурно на много хора би прозвучало повече като лудост, отколкото нормално и естествено.

Хахаха, точно това е според мен изкуството на живеенето – как да поддържаш вдъхновението към живота. Този израз е типично холандски. Може би контекстът му е самото холандско общество, което е много калвинистко, тоест те са много директни и не робуват на предразсъдъци, за разлика от нас, които колкото и да се стремим да се представим за европейци, сме по-ориенталски, по-южен тип.

С цялата му красота и грозота.

Да, но красотата можеш да я разбереш, когато се отдръпнеш. По време на социализма не можеше да се пътува. Специално за моето поколение Западът беше някаква манна небесна. Гледаш американски филм и си казваш – някъде животът тече по-добре и ето нашият не тече добре, защото някой ни отделя по политически причини. Когато отидох в Холандия, изведнъж нямаше друга земя, която да лелея. Бях в центъра на света и се занимавах с това, което искам. И загубих лукса да има свят, в който нещата се случват по-добре. Основното, което работи тогава, е не откъде идваш, къде си бил, а кой си сега и какво искаш да правиш. И поне в моето лично развитие това ми даде усещането за качване на друго ниво. Не казвам по-високо, някакси по-дълбоко. Защото понякога в малките общества, както в малкия град, хората бързо се задоволяват да станат първи. А с това губят възможността да осъзнаят, че светът освен нависоко се развива и нашироко.

И непрекъснато.

Да, и не е достатъчно да те показват по телевизията. Вече мина доста време. Мисля, че по-младите хора носят тази отвореност. Аз например в Холандия, никога не съм крил, че съм българин. Напротив, имах самочувствие. Защото носех друг контекст, друга култура. Това ми помогна и по-късно, когато започнах да работя с „Българските гласове“. Аз съм изцяло плод на градска култура. Даже не съм имал село за през лятото.

И при мен е същото.

Това изисква усилие от нас да разберем, че сме манипулирани.

В какъв смисъл?

Нашето поколение има резистентност към българска история и фолклор. През социализма тези теми бяха превърнати в клишета, с които сме били много манипулирани, за да се създаде политическа идентичност. И затова мислим, че не са интересни, а те са, но зависи от подхода. Във „Възвишение“ както текстът на Милен Русков, така и филмът на Виктор Божинов и всички, които участват, се опитаха да създадат различна гледна точка – не толкова към величието на българската история, колкото към драмата на човека в определена ситуация. И е голям филм, защото прави връзка с историята през човешкото и през индивида. Важно е човек да може да общува със света, да пътува, да се среща с различни хора, защото срещата с различностите му дава свободата да вижда истината. Като моята среща с Лиса Джерард.

Какво ти даде тя?

Различен поглед и голямо приятелство. Когато чуеш как през 80-те години с Dead Can Dance са били на риба на криза и някой й е подарил билет за концерт на „Мистерията на българските гласове“ в Лондон и това е било едно от най-щастливите преживявания в живота й, гледната ти точка се променя. Говорех за нея именно за това, че когато останеш затворен в едно малко общество, заживяваш с всичките му предразсъдъци.

Как се запознахте с Лиса Джерард?

Това е сред най-прекрасните неща в живота ми. Благодарен съм, че имам възможността да я срещна и да общувам с нея. Dead Can Dance беше едно от най-големите ни вдъхновения с „Тибетски сърца“ навремето и за мен беше много вълнуващо да работя с Лиса. Изключителна е. Стана един от много близките на сърцето ми хора. Посрещнахме я с Бояна Бункова, издател на този проект, на Софийското летище. Лиса пристига и нямаше как да заподозреш, че е световна звезда. Много земна. Просто излезе и помоли да изпуши една цигара. Имаше рожден ден, но не празнува, за да се настрои за срещата си с „Мистерията на българските гласове“. Сближихме се по време на звукозаписните сесии, не е слагала никакви прегради. Веднага влиза в контакт и започвате да говорите на един език. На сцената винаги дава възможност за повече аплодисменти за диригента и за хора.

Беше интересно, когато се наложи да остане в България за десет дни преди първия концерт в Брюксел и ги прекара в семейната къща на Бояна в село Хухла. Аз я питах за The Host of Seraphim, която всъщност е много повлияна от тембрите на нашите гласове. Лиса е много сладкодумна и разказваше, че се е опитвала да имитира наши гласове, след което загубва гласа си за една година. И беше толкова интересно, че се загубихме и стигнахме до границата с Турция. С проекта обиколихме два пъти цяла Европа. И то в най-големите зали, и то разпродадени. Беше като в сън.

Петър и Лиса Джерард коментират нейния концерт

Снимка Светлана Бекярова

Случва ли ти се да изпитваш носталгия?

Не. Мисля, че има смисъл да се гледа в настоящето и особено ме интересува бъдещето.

Какво подготвяш за него?

Сега работим върху един проект „Портрети на непознатото“ – музикално-драматично-визуален пърформанс, колаборация между мен, Явор Гърдев, с когото сме учили фисофия пет години и Венелин Шурелов. Премиерата ще бъде на Варненския международен театрален фестивал, който ни продуцира, на 10-ти и 12-ти юли.

За какво пеят ветровете?

„Песента на ветровете“ е концерт с моя авторска музика. В нея съчетавам различни звучности, с които работя през последните години в киното, в театъра, фолклор и съвременна класическа музика. Исках да е концерт, който да има възможности за развитие и да бъде поставян повече от веднъж. Използваме вятъра като метафора. Всички звучности се преплитат на много свободен принцип, обединени единствено от композирането на музикалната форма. Първата половина на произведението започва с оркестър, минава през тромпет и чак във втората половина се появява човешки глас, но някак е създадено очакването за това. Участват различни изпълнители, Софийски солисти, тромпетистът Росен Захариев, известен повече от джаз сцената, първото сопрано на „Мистерията на българските гласове“ и на „Ева квартет“ Гергана Димитрова и оперната певица Пламена Гергинова. Самата музика няма либретно съдържание. Няма фабула. На 1 юли ще е следващият спектакъл, с финансовата подкрепа на Министерство на културата и с подкрепата на Столична Община – Столична програма “Култура”. И Виктор Божинов ще го заснеме и ще го превърне в аудио-визуален продукт.

Петър II

Снимка Захари Карабашлиев

Какво правиш, когато не работиш?

Може би в работата е целият ми фокус. Иначе прекарвам време със семейството ми – сина ми Руси, който е кръстен на баща ми, Бог да го прости, и съпругата ми, с майка ми, приятели. Не ходя много на културни мероприятия.

Каква музика харесваш и слушаш сега?

Не, аз почти не слушам вече музика. Когато не я правя, предпочитам по-скоро да си говоря с някого като сега.

Written by: Niki Kunchev

Rate it

Музика

ДАМИАНО ДОБАВЯ 5 НОВИ ПЕСНИ КЪМ ДЕБЮТНИЯ СИ АЛБУМ

ТЕОДОР БРЪЗИЦОВ Италианската музикална звезда Damiano David днес издава разширеното издание на своя дебютен албум "Funny Little Fears Dreams", което включва пет чисто нови песни като специален подарък за феновете преди старта на мащабното му световно турне. Новите парчета в албума са записани и с участието на Albert Hammond Jr (The Strokes), Naked, Mysterious Girl и Over, съобщават от Сони/Виржиния рекърдс. Изданието се открива с новия сингъл „Talk to Me“, в който участват носителите на Grammy - южноафриканската сензация Tyla […]

12-09-2025 15

ДРЕВНОТО ТИБЕТСКО МУЗИКАЛНО СЪРЦЕ ПЕТЪР ДУНДАКОВ

Previous post

ДАМИАНО ДОБАВЯ 5 НОВИ ПЕСНИ КЪМ ДЕБЮТНИЯ СИ АЛБУМ

Последни новини