ЛИЛИ ИЛИЕВА
„Заведи ме в теб“ е среща с 33-ма известни български мъже. Това е книга, която събира интервюта на журналистката Лилия Илиева от различни лайфстайл списания като ЕVA, Максимум и Playboy. Издател е “Бард”.
Поредна спирка от „турнето“ за представянето на книгата ще бъде в рамките на десетия по ред фестивал „Квартал“ в галерия Casa di Gioia на ул. Сердика 21 в София в неделя на 14-и септември от 17.30 часа. Заповядайте!
Един от героите на книгата е Петър Дундаков . Заедно с Николай Маджаров -Файчето основаха култовата група “Тибетски сърца”, той е и автор на музиката на филми като „Голата истина за група „Жигули“, „Възвишение“, на сериала „Вина“, на хитови песни за Белослава, Мариус Куркински и Ирина Флорин, музикален директор на албума на „Мистерия на българските гласове с Лиса Джерард. Петър е изключителен композитор с фини сетива за музика и умение да разказва вълнуващо и красиво на музикален език.
Малко за Петър Дундаков сега
Музикалната му творба „Поетът и революцията“ (вдъхновена от живота и поезията на Пеньо Пенев) беше представена в края на април 2024 г. като част от европейския проект “Lost Heritage and Music” в Италия, България и Испания. Българският филм с негова музика Shameless („Безсрамните“) беше показан като част от програмата „Особен поглед“ в Кан. Номиниран е за наградата „Васил Гендов“ за музиката на филмите „Arcadia” и „Да летиш с плавници“. Нашата среща беше по повод предстоящата през 2022 г. премиера на проекта му „Песента на ветровете“.
Петър.
Снимка Захари Карабашлиев
Ако някой е роден на улица “Паренсов” в сърцето на София, от дете е учил пиано при завършила при един от учениците на Ференц Лист учителка, тичал е по коридорите на Руската гимназия до бившето Народно събрание, има диплома по философия в Софийския университет и по музика в Ротердам. Ако е бил в мейнстрийма на 90-те на гребена на електронните партита с „Тибетски сърца“ на концерти на Метрополис, ако е писал парчетата на Белослава, Ирина Флорин и Мариус Куркински, които всички харесваме. Ако има награди за театрална и филмова музика, обиколил е Европа като музикален директор на концертите на “БууЧииМиш” – последния албум на “Мистерия на българските гласове” с участието на Лиса Джерард, в който участва като основен композитор. Не следва ли той е да е претенциозен, сноб и човек с голямо самочувствие? Защото Петър Дундаков въобще не е такъв. С широко отворените му очи, светлата усмивка, дълбочината му и лекотата, с която общува, не ти оставя възможност да се изненадаш. А времето за разговора ни е с продължителност едно фрапе, в Once Upon A Time на гърба на Народната библиотека. В този разговор Дундаков присъства с къдрици, мекота, отворен ум, свободен дух и доколкото усещам, съзнание какво е отговорността на свободата.
С идването си моли да сменим масата, защото се оказваме точно до колоната с музика. Дори не съм забелязала. А той веднага обяснява, че предпочита да е тихо. Най-новият му проект „Песента на ветровете“ е мултимедиен спектакъл, обединяващ различни музикални стилове, авторски пиеси за струнен оркестър, сопрано, флюгелхорн и фонограма. Негова музика можете да чуете в „Голата истина за група Жигули“. Негов беше музикалният разказ във великолепния български филм „Възвишение“, в сериала „Вина“. Писал е много и различна музика и притежава такова количество вдъхновение, че за два часа по време на разговора ни не мигна нито веднъж. Или го е направил скришом?
Как изглеждаш, когато пишеш музика, Петър?
Налудничаво. Работа, като всяка друга, но изисква силно отдаване. Особено като стартирам нещо и то започне да оживява в мен. Ставам чувствителен. Понякога не мога да спя. Ставам в шест. И това ми е най-любимото, да усетиш как идва денят. Сам за себе си съм открил, че сутрешната енергия е най-силната, някъде докъм 11-12 часа. И след това има лек спад някъде към пет и после горе-долу докъм осем пак има възможност да работиш ефективно. Явно всеки има свой ритъм. И на мен ми се налага да оставам до късно през нощта, но не я харесвам като време за работа. Тогава предпочитам да си почивам и да се забавлявам.
Какво правиш, когато нямаш вдъхновение?
Когато следвах в Холандия, учителят ми ми каза още в първите часове по композиция, че писането на музика е работа. Както с правенето на хляба, трябва да го вършиш всеки ден. Ставаш и не очакваш вдъхновение. Трябва да го предизвикаш. За мен тази гледна точка към творчеството е по-вярна. Мисля, че вдъхновението не идва от музиката, а от живота, от начина, по който живееш и как се чувстваш, понякога от периода, през който преминаваш.
Например?
Музиката, която правех през 90-те, не само ме издържаше, но благодарение на нея успях да замина да уча в чужбина. Преди да се върна, в един период живеех между двете държави и се питах как ще продължа, къде ще живея, с какво ще се занимавам. Твърдо бях решил, че няма да пиша поп песни. Исках да се занимавам със сериозна музика и да вървя по нови пътища. И това ме караше да се питам за много неща и най-вече къде и как да продължа пътя си. Можеше и да се наложи и се чудех дали да не остана в Нидерлания, от друга страна, сърцето ми винаги е било в този град (София). Продължих да се колебая известен период, докато един ден осъзнах, че по-важното е не къде съм, а че всяка сутрин се събуждам с енергия и желанието да правя нещо. Имам идея и започвам да я преследвам. Може да не я споделя, но ме държи отвътре. И може да го смятам за даденост и нещо естествено, но то не е и трябва да съм много благодарен. Защото може един ден да се събудя и нищо да не ми се прави, където и да съм по света. Сигурно така изглежда липсата на вдъхновение. Затова ти казвам, че е свързано с начина, по който живееш. Трябва да сме много благодарни, че сутрин се събуждаме, че сме здрави, че имаме мечти и цели.
Как избра да учиш в Холандия?
Интуитивно. Не говорех много езици. Тя беше сред страните, в които можеш да се оправиш на английски. И с помощта на мой състудент по философия, защото и от компютри много не разбирах, пратихме имейли. Отговориха ми от два музикални университета. Пратих демо записи. Бях на турне с „Тибетски сърца“, когато ме поканиха на разговор в Ротердам. Вече имахме ангажименти. Чувствахме любовта на публиката, условно го казвам. Можеше да се прочете и в някоя светска хроничка по нещо за нас или за групата.
А родителите ти се хвалеха на роднини?
Не, моите не бяха точно такива. Бях завършил и първото си образование в Софийския университет по философия и усещах, че това, което правя, по някакъв начин е изчерпано. За да продължа, трябваше да отида на друго ниво. А в Холандия заставаш на ново място без хълм, без планини. Няма какво да те прикрие. И в географски, и в духовен смисъл е изключително равнопоставено и толерантно. Всеки може да бъде забелязан. И си спомням, ако се върнем към вдъхновението, първите дни, в които започнах да композирам различно от това просто да напиша мелодия. Композирането на музика е свързано с идея, трябва да моделираш музикална форма, не просто приятна за слушане, а да създаде усещане за творба, за преминаване през нещо, за органика, за работа с времето, с формата, с инструментацията, с конструиране, нещо, което е свързано с много труд. И тогава си дадох сметка колко е важна интуицията.
Защо?
Моят преподавател, който беше една от основните причини да остана толкова години там, казваше, че трябва да опиташ да влезеш максимално дълбоко в това, с което се занимаваш и оттам да ползваш единствено интуицията си. И че винаги нивото на идеите ти трябва да е с една крачка по-голямо от техническото ти ниво. Защото иначе няма да се развиеш. Тоест да имаш силата да правиш крачки към непознати неща. В Холандия вече бях на около 30 години. Преди да замина, бях много зает, непрекъснато някой звънеше, търсеше ме. Там започнах отначало. Никой не ме познаваше. Започнах да създавам приятелства. И основно прекарвах време със себе си, във вътрешни самонаблюдения. Не ми се беше случвало от 15-16-годишен. Освен това откриваш изцяло нова кодова система, създаваш си изцяло ново разбиране за нещата. И си спомням как когато ме питаха какво съм правел и казвах електронна музика, хората не се впечатляваха толкова, каквото у нас. Там тази мода беше попреминала. И литературата, която беше модерно да се чете, беше различна. Всяка култура има различен архив. За да започнеш да четеш кодовете на едно общество, се иска време. Свързано е с вътрешна промяна. И е много вдъхновяващо и полезно. Трудно е, защото трябва да махнеш всички вътрешни опори, които си изграждал. Но специално за мен това беше едно от най-смислените неща, които съм правил през живота си и то напълно съзнателно.
Споменавал си, че харесваш израза – Being normal, it’s crazy enough (Да бъдеш нормален е вече достатъчно шантаво). Да напуснеш България, когато си на вълната на мейнстрийма, сигурно на много хора би прозвучало повече като лудост, отколкото нормално и естествено.
Хахаха, точно това е според мен изкуството на живеенето – как да поддържаш вдъхновението към живота. Този израз е типично холандски. Може би контекстът му е самото холандско общество, което е много калвинистко, тоест те са много директни и не робуват на предразсъдъци, за разлика от нас, които колкото и да се стремим да се представим за европейци, сме по-ориенталски, по-южен тип.
С цялата му красота и грозота.
Да, но красотата можеш да я разбереш, когато се отдръпнеш. По време на социализма не можеше да се пътува. Специално за моето поколение Западът беше някаква манна небесна. Гледаш американски филм и си казваш – някъде животът тече по-добре и ето нашият не тече добре, защото някой ни отделя по политически причини. Когато отидох в Холандия, изведнъж нямаше друга земя, която да лелея. Бях в центъра на света и се занимавах с това, което искам. И загубих лукса да има свят, в който нещата се случват по-добре. Основното, което работи тогава, е не откъде идваш, къде си бил, а кой си сега и какво искаш да правиш. И поне в моето лично развитие това ми даде усещането за качване на друго ниво. Не казвам по-високо, някакси по-дълбоко. Защото понякога в малките общества, както в малкия град, хората бързо се задоволяват да станат първи. А с това губят възможността да осъзнаят, че светът освен нависоко се развива и нашироко.
И непрекъснато.
Да, и не е достатъчно да те показват по телевизията. Вече мина доста време. Мисля, че по-младите хора носят тази отвореност. Аз например в Холандия, никога не съм крил, че съм българин. Напротив, имах самочувствие. Защото носех друг контекст, друга култура. Това ми помогна и по-късно, когато започнах да работя с „Българските гласове“. Аз съм изцяло плод на градска култура. Даже не съм имал село за през лятото.
И при мен е същото.
Това изисква усилие от нас да разберем, че сме манипулирани.
В какъв смисъл?
Нашето поколение има резистентност към българска история и фолклор. През социализма тези теми бяха превърнати в клишета, с които сме били много манипулирани, за да се създаде политическа идентичност. И затова мислим, че не са интересни, а те са, но зависи от подхода. Във „Възвишение“ както текстът на Милен Русков, така и филмът на Виктор Божинов и всички, които участват, се опитаха да създадат различна гледна точка – не толкова към величието на българската история, колкото към драмата на човека в определена ситуация. И е голям филм, защото прави връзка с историята през човешкото и през индивида. Важно е човек да може да общува със света, да пътува, да се среща с различни хора, защото срещата с различностите му дава свободата да вижда истината. Като моята среща с Лиса Джерард.
Какво ти даде тя?
Различен поглед и голямо приятелство. Когато чуеш как през 80-те години с Dead Can Dance са били на риба на криза и някой й е подарил билет за концерт на „Мистерията на българските гласове“ в Лондон и това е било едно от най-щастливите преживявания в живота й, гледната ти точка се променя. Говорех за нея именно за това, че когато останеш затворен в едно малко общество, заживяваш с всичките му предразсъдъци.
Как се запознахте с Лиса Джерард?
Това е сред най-прекрасните неща в живота ми. Благодарен съм, че имам възможността да я срещна и да общувам с нея. Dead Can Dance беше едно от най-големите ни вдъхновения с „Тибетски сърца“ навремето и за мен беше много вълнуващо да работя с Лиса. Изключителна е. Стана един от много близките на сърцето ми хора. Посрещнахме я с Бояна Бункова, издател на този проект, на Софийското летище. Лиса пристига и нямаше как да заподозреш, че е световна звезда. Много земна. Просто излезе и помоли да изпуши една цигара. Имаше рожден ден, но не празнува, за да се настрои за срещата си с „Мистерията на българските гласове“. Сближихме се по време на звукозаписните сесии, не е слагала никакви прегради. Веднага влиза в контакт и започвате да говорите на един език. На сцената винаги дава възможност за повече аплодисменти за диригента и за хора.
Беше интересно, когато се наложи да остане в България за десет дни преди първия концерт в Брюксел и ги прекара в семейната къща на Бояна в село Хухла. Аз я питах за The Host of Seraphim, която всъщност е много повлияна от тембрите на нашите гласове. Лиса е много сладкодумна и разказваше, че се е опитвала да имитира наши гласове, след което загубва гласа си за една година. И беше толкова интересно, че се загубихме и стигнахме до границата с Турция. С проекта обиколихме два пъти цяла Европа. И то в най-големите зали, и то разпродадени. Беше като в сън.
Петър и Лиса Джерард коментират нейния концерт
Снимка Светлана Бекярова
Случва ли ти се да изпитваш носталгия?
Не. Мисля, че има смисъл да се гледа в настоящето и особено ме интересува бъдещето.
Какво подготвяш за него?
Сега работим върху един проект „Портрети на непознатото“ – музикално-драматично-визуален пърформанс, колаборация между мен, Явор Гърдев, с когото сме учили фисофия пет години и Венелин Шурелов. Премиерата ще бъде на Варненския международен театрален фестивал, който ни продуцира, на 10-ти и 12-ти юли.
За какво пеят ветровете?
„Песента на ветровете“ е концерт с моя авторска музика. В нея съчетавам различни звучности, с които работя през последните години в киното, в театъра, фолклор и съвременна класическа музика. Исках да е концерт, който да има възможности за развитие и да бъде поставян повече от веднъж. Използваме вятъра като метафора. Всички звучности се преплитат на много свободен принцип, обединени единствено от композирането на музикалната форма. Първата половина на произведението започва с оркестър, минава през тромпет и чак във втората половина се появява човешки глас, но някак е създадено очакването за това. Участват различни изпълнители, Софийски солисти, тромпетистът Росен Захариев, известен повече от джаз сцената, първото сопрано на „Мистерията на българските гласове“ и на „Ева квартет“ Гергана Димитрова и оперната певица Пламена Гергинова. Самата музика няма либретно съдържание. Няма фабула. На 1 юли ще е следващият спектакъл, с финансовата подкрепа на Министерство на културата и с подкрепата на Столична Община – Столична програма “Култура”. И Виктор Божинов ще го заснеме и ще го превърне в аудио-визуален продукт.
Петър II
Снимка Захари Карабашлиев
Какво правиш, когато не работиш?
Може би в работата е целият ми фокус. Иначе прекарвам време със семейството ми – сина ми Руси, който е кръстен на баща ми, Бог да го прости, и съпругата ми, с майка ми, приятели. Не ходя много на културни мероприятия.
Каква музика харесваш и слушаш сега?
Не, аз почти не слушам вече музика. Когато не я правя, предпочитам по-скоро да си говоря с някого като сега.
