СВЕТОСЛАВ ПЕТРОВ
“BadRock Radio” има късмета да е приятел с един от най-изтъкнатите и активни фенове на рока в България. Помолихме Светослав Петров да систематизира емоциите си от концерта на Глен Хюз и Оркестър в зала 1 на НДК на 18 февруари и от личната си среща със звездата. Светльо беше така добър да напише за нас поредния си много качествен материал в топ рубриката ни “Фенът като журналист”. Насладете се на написаното:
Изключителен концерт снощи на Глен Хюз! Не зная как точно да го определя, какво точно да кажа, защото още ме владеят емоциите, а бих искал да съм обективен. Но последните 3 години го гледам 4 пъти и още на Midalidare’2022, когато бе със собствената си група The Dead Daisies, после тук на стадион „Юнак“, сетне миналата година в Joy Station и сега в НДК, доказа по безспорен начин на всички нас феновете, че е най-добрия рок вокалiист в момента! Изреждам нарочно местата, защото са различни по естество и имат своята особеност. На открито – голямо и малко пространство, малък клуб, голяма зала, всички с различно озвучаване и специфична акустика. Но навсякъде без никакво съмнение показа колко съхранен глас притежава и че е в топ-форма. Нещо повече, за мен сега звучи много по-добре отколкото през 70-те и в легендарните албуми на Purple!
Знаейки през какво е минал през началните години на кариерата си, знаейки и какво му е коствало борбата с наркотиците и алкохола, не на последно място и тези 73 г. на крехката му снага, не мога да не се впечатля за сетен път от начина по който пее, по който се държи и въобще цялостното му сценично поведение! С гласът си правеше буквално каквото си поиска, омагьосвайки ни с диапазона и силата му, но и с издръжливостта да задържи обема и мощта му. Изключително мощен, вариативен, с лекота взимащ смайващо високи тонове, а в следващия момент отиващ до най-ниските и всичко това го прави по някакъв удивително простичък начин.
Показа ни го освен във вечните класики на Purple които изпя, но още по-осезаемо го доказа в парчето от периода с групата му Black Country Communion. Но най-вече в двата кавъра, които направи по изумителен начин. Първо на легендарната песен на Procol Harum „A Whiter Shade of Pale“ (аз лично по-добро изпълнение не съм слушал), а после и песента “Nights in White Satin” на неговите приятели от Moody Blues, както сам ги нарече.
А него го назовават гласът на рока, сравняват го с кой ли не, слагат му какви ли не епитети и етикети, други пък го приравняват с Gillan и Coverdale, но истината е: Глен Хюз е класик в момента над всички вокалисти и това което той може да стори, не е по силите на никой друг!
Истинските големи звезди уважават феновете си. Глен и Петров в братска прегръдка
Няма нужда от сравнения, но и долу ръцете от Ян и Дейвид. Ясно е отдавна, че и двамата вече не могат да се справят. Ала това което те са дали на музиката, заслужава само почит, поклон и аплаузи. За жалост, годините влияят различно на всеки, съхранението на гласа е индивидуално. И ако Ковърдейл взе отдавна решение привличайки Dino Jelusick за помощен вокалист, който освен, че е същата бленда и много наподобява неговия глас, но и пее с лекота песните на Whitesnake. То DP какво да сторят, как да заместят иконата Гилан, ако се опре до това? Че кой от нас феновете, би приел радушно който и да е нов вокал? Спомняте ли си как навремето реагирахме когато взеха Don Airеy, а после Steve Morse в групата? Ами преди 2 години, когато пък на негово място дойде Simon McBride…?
Е, снощи гледайки Хюз неусетно се размечтах в тази посока, особено след като изпя безсмъртните “Smoke On The Water” и най-вече “Highwai star”. Да, бих искал, много бих бил щастлив да видя сега Хюз в състава на Purple и да слушаме в оригинал вечните класики от Burn, Stormbringer, Come Taste the Band…Но за съжаление това е най-невъзможното нещо в рок музиката.
Ето кои безкомпромисни парчета изпя Глен на концерта от зала 1 на НДК
Неоценимо обаче е и това което направи за групата навремето. От промяната на стила им, от вкарването на блус, фънк и фюжън елементи, до разбнообразието което въведе в звученето им. Да не говорим за промяната и в начина на пеене, праенето на двугласното пеене, смяната на вокалите въпреки, че основен вокалист им бе Ковърдейл.
И сега се сещам за едно дълго и пространствено интервю преди 2 г., което Ники Кънчев направи в предаването си с Ian Pace. На закачливия му въпрос с кой басист предпочита да работи – Roger Glover или Glenn Hughes, той отговори: Роджър, защото при Глен има много повече ноти, той се разхожда прекалено много по петолинието и ме кара да бъда постоянно нащрек.“ Е, така бе и снощи, гледах го от метър, а след това признание на Пейс, следях движенията му – гениален е! Че и пее в същото време! И то как!
Няколко думи и за симфоничния оркестър на Cantus Firmus. Отново се представиха на изключително ниво! Допринесоха много за страхотната музикална картина която ни се представи и за завладяващото звучене на най-знаменитите рок парчета, с тази интересна симбиоза между добрия стар хард рок и величественото звучене на симфоничната музика. Останалите пък инструменталисти, които партнираха на Хюз ни бяха познати от подобния проект който представиха преди 2 г., но с Bruce Dickinson. Bernhard Welz (основния „виновник“ за този концерт) на барабаните и китариста Kaitner Z Doka. Клавириста Ernesto бе нов и непознат замен, но се справи и как не след като е бил в групата на Ерос Рамацоти и Gotthard. Странно и неприсъщо облечен бе диригента Steve Bentley Klein, но пък очевидно е и голям рокаджия, като го видях колко темпераментно изсвири едно парче на специална и интересно илюстрирана цигулка. Да не говорим, че във визитката му има работа с големите Бари Уайт, Род Стюърт, Нийл Седака и др.
В заключение: отново и пак величествен концерт на последния мохикан в хард рока Glenn Hughes!
Post comments (0)