НЯКОЛКО ПО-ЛИЧНИ ФЕНСКИ ИСТОРИИ РАЗКАЗАНИ ЕДИНСТВЕНО ЗА BADROCK RADIO
Смъртта на Джеймс Котак, екс барабанист на легендите “Скорпиънс” преди седмица развълнува цялата световна рок общественост и отзивите за него и страхотната му харизма продължават. Тази светла личност имаше своите истински приятели и тук в България. По молба на BadRock Radio фенката Къри споделя някои наистина чудни истории от първо лице. Не само този прекрасен текст, Къри ни предостави и тяхна обща снимка с Котак. Приятно четене!
КЪРИ
Новината за смъртта на любима рокзвезда идва винаги болезнено разтърстващо. Сякаш си имал уговорка с Вселената, че те – момчетата с китарите, барабаните и дългите коси, ще живеят вечно (като музиката им). И някак в първите секунди ти звучи абсурдно нереално това, че вече ги няма.
Точно така се почувствах на 9-ти януари късно вечерта, когато във фейсбук фийда ми гръмна новината, че Джеймс Котак си е отишъл. Как така? Защо? Фенове на Скорпиънс от цял свят, голямата FOS бригада, с която сме споделяли десетки концерти, бяхме в абсолютен шок. Нашият Джеймс – онзи с разрошената руса коса, вечната усмивка и топлото сърце, който никога не подмина фен. Който никога не се възгордя от статута си на световна звезда. Който никога не се взе насериозно.
Спомних си как той си запази лилава плюшена маймунка, хвърлена на сцената към него. И дори й даде име.
Върнах се на rooftop бара на тузарския хотел в Атина, където “Скорпиънс” празнуваха успеха на MTV Unplugged концертите, заобиколени от вип гости, шефове от “Sony”, камери и журналисти, а Джеймс съвсем непринудено отскачаше до някоя и друга “фенска” маса наоколо, за да си дадем “Наздраве!”. Правеше го някак толкова естествено – просто ставаше част от нас, без за миг да се чувстваме като “крадци” на ценното му време.
А когато ни помаха от лобито на хотел “Four seasons” в Милано, давайки ни кураж да влезем без колебание за снимка и разговор. Кимна на здравите момчета в черно, разположени наоколо, за да не ни спират. Защото за него ние бяхме равни. И никога не ни погледна отвисоко.
Кажете ми, коя звезда, запленена от бурните, шумни рок партита на нейните фенове, ще инициира, сам, по своя воля, подобна сбирка.
Да, Котак го направи!
Свърза се с двигателите на гръцкия фен клуб и поиска едно поредно лудо фенско парти. Беше до тях, между тях, с китара (да, китара, не е грешка!) в ръка. С такава лекота прескачаше всички сценични бариери, за да бъде близо до тълпата.
Джеймс обаче бе там и за някои от нас, когато имаха нужда и от утеха. Защото, когато очакваш да чуеш страшна диагноза, но си пропътувал хиляди (буквално!) километри за концерт, който да измие страха, да изпълни всяка клетка с кислород и да вдъхне сили за борба. Рухваш обаче, слаб, облян в сълзи и пред една от любимите си рок звезди, но о, Чудо! – получаваш неговото приятелско рамо, успокоение и думи на надеждата. А после това рошаво момче в татуировки и различни чорапи, подаващи се от Vans-а, да те покани да изслушаш Soundcheck-а до него, до барабаните. Сякаш двамата готвите таен, древен ритуал и всеки силен удар с палките му бе удар по твоята коварна болест.
Сигурна съм, че няма фен на “Скорпиънс”, който да не го е срещал и да няма поне една незабравима история с него. Той бе ужасно колоритен, адски земен и невероятно истински. Но един от последните пъти, в които го гледах на живо (без да подозирам, че скоро няма да е част от бандата повече), буквално ме накара да настръхна. И не, не говоря само за музика. Говоря за неща отвъд музиката, но случващи се и благодарение на нея (Рокът е нещо велико, хора!).
Беше ноември 2015 година, точно седмица след терористичните нападения в Париж и жертвите по време на концерта в Батаклан. “Скорпиънс” свиреха в Paris-Bercy. До последно не беше ясно дали властите ще позволят концертът да се състои. Париж никога не е бил по-сив и празен. Бе Париж на сенките, на дъжда, на страха. Мерките за сигурност бяха извънземни, а усещането че отиваш на подобно събитие, толкова скоро след кървавия кошмар, бе повече протест и заявка на смелост пред терора и по-малко вълнение да чуеш любимата си група. Тълпата пред залата обаче бе тиха. Никой не пееше, липсваше познатия приятен глъч.
Концертът започна, като разбира се, се отдели подобаващо внимание на случилото се преди седмица. Но цялата енергия се отприщи по време на солото на Джеймс. Когато той извади лист и започна да пее на развален френски. Публиката развълнувано поде и изпълни залата с гласовете си. Пееше се Марсилезата – химнът на Франция. “Viva la France” – завърши Котак, а шоуто продължи на съвсем друг, много по-висок градус.
Благодаря ти, Джеймс, за всички тези незабравими мигове! Да знаеш, чувствам се малко виновна, че сякаш трябваше да върнем към теб този огън, тази енергия, колективно, когато ти имаше най-силна нужда. Уви, остана ми само възможността да опиша какъв си бил: през моите очи и очите на хилядите фенове, които скърбят за теб.
Светъл път, Джеймс! Наистина ще ни липсваш!
Post comments (0)