ПОЕТЪТ АЛЕКСАНДЪР ПЕТРОВ ОБЯСНЯВА ИДЕИТЕ СИ 40 ГОДИНИ ПО-КЪСНО
Специално за сайта на BadRock Radio Ники Кънчев разговаря с автора на знамените строфи от знаменитата песен-химн на група “Тангра” – “Оловният войник”. Двамата почти 40 години след написването на стихотворението, търсят днешните измерения на това очукано войниче, захвърлено в някой скрин, но готвено за герой. Историята на този войник реално е история на живота, който всички ние живяхме в България. Строфа по строфа Кънчев пита, а Петров отговаря и какво е имал предвид тогава и какво мисли сега. “Голямото интервю” е инспирирано и от чудесния документален филм “Оловният войник” на режисьора Костадин Бонев, в който основен герой е точно поета Сашо Петров и стиховете му.
Приятно четете!
“Той много битки беше преживял“.
Сашо, коя е най-тежката битка в живота ти?
Битката да бъдеш себе си. И в онова, което правя, в начина по който постъпвам, по който живея да остава частица от мен. Да имам правото и възможността да казвам „не“ или „да“ без да се чувствам заклещен между честта, достойнството и интереса. Битката, в която когато рано или късно се затвори и последната врата зад мен, и нищо не мога да променя – да не се срамувам от нищо и да не съжалявам за много неща.
А коя е най-сладката ти победа?
Нямам сладки победи. И горчиви нямам. Ако бях спортист може би ще е по лесно да отговоря. Или лекар – победил съм смъртта, спасил съм живот. Но аз с моята професия единствената битка, която мога да водя е да будя заспалите души, което днес в епохата на забавната и танцова музика е почти мисия невъзможна.
“За храброст имаше дори медал.”
Ти имаш ли връчени медали?
Не. Но не се чувствам пренебрегнат от това.
А ордени?
И орден нямам. Днес за да бъдеш забелязан трябва да крещиш за себе си, а аз това не го умея. А и обичам тишината.
Коя е най-голяма ти награда?
Това, че хората повече от четири десетилетия пеят думите, които съм написал. Това е много зареждащо и ме прави щастлив от избора, който някога направих – стиховете ми да бъдат разпространявани в ефира, а не в печатни издания.
Храбростта нещо глупаво или умно е?
Уважавам храбростта там където наистина я има, защото много хора я бъркат с бабаитлъка. Храброст е да имаш позиция, да я отстояваш дори когато е в противоречие с „официалната“ позиция. И да не ти пука, че ще понесеш щети от това.
Струва ли си да умреш за родината?
Струва си да умреш за бъдещето. Бъдещето на децата си. На народа. На човечеството. На планетата. Не си струва да умреш за правителство. Или за партия.
“Винаги готов за бой”
Бил ли си се в училище с другите момчетии. Твоят брат близнак Косьо помагал ли ти е?
Разбира се. И то неведнъж. Това си беше част от детството. Странно, но наистина не помня за какво е било. Не е за момичета. Веднъж две момчета искаха да ми откраднат стъклените топчета за игра и яко се овъргаляхме. Помня този случай, защото ми скъсаха ризката, която много си харесвах. А нямах много дрехи. Приплака ми се за нея. Ама се прибрах с топчетата. Брат ми Косьо го нямаше тогава. Иначе винаги сме били един до друг в такива ситуации.
“Произведен за герой”
Кои са твоите герои? Или пък бяха в различните години?
Първите герои открих в детството. Първият беше Хъкълбери Фин .Препрочитах безброй пъти книгата на Марк Твен и се възхищавах, дори се отъждествявах с Хъки. С неговия неспокоен и бунтарски му дух. После в годините четях много приключенски романи и откривах в героите онези вечни качества, без които не можем. Това бяха честност, рицарство, смелост, жертвоготовност, благородство… Може би малко мухлясали категории от днешна гледна точка, но в детско-юношеското ми съзнание – това бяха важни неща за мен. Трябваше да кажа тийнейджърското ми съзнание.
“Спомням си го като млад.”
Какво е за теб младостта?
Младостта е сезонът, в който всичко е бъдеще. Мисля, че младостта не е толкова биологична категория, а по скоро духовна. И тя е свързана с любопитството към света, към нови места, хора, срещи, преживявания, планове, идеи – това са белезите на младостта. И докато имаме любопитство към тези неща, старостта е само полъх, който минава за кратко и отминава.
“Все начело, в авангард”
Амбициозен ли си? Какво мислиш за хората в авангарда?
Не съм амбициозен. Но винаги е било много важно за мен, това което правя – да го правя добре. И ако мога по-добре от другите. Бих го нарекъл стремеж, но не амбиция. Колкото до хората в авангарда – има много такива, които се фантазират и натягат да водят „бащина дружина“. Те са готови за това на всякакви компромиси и пируети. До такава степен че не рядко се превръщат в карикатури. Политиците като че ли са най податливи на този вирус.
“Вървеше в строй, вървеше с песен…”
Марширувал ли си ?
И още как. От детската градина съм вървял в строй. После началното училище. Гимназията. Казармата. Но не пеех. От малък се усетих, че ако само си отварям устата никой няма да забележи.
“Открих го днес в един забравен скрин”
Какво има в твоя скрин? А отгоре? Видях статуетката на Златния орфей за „Близо до мен“…
В този скрин държа най-ценните си книги. Имам огромна колекция от приключенска литература. Издания преди 9-ти септември с невероятни илюстрации. Години наред ги събирах. Ходех в тогавашната антикварна книжарница на на „Графа“. Продавачките ме познаваха и дори ми запазваха някои издания, когато не ми стигаха парите да си ги купя. Бях щастлив със седмици, когато намирах нещо интересно и добре запазено. Чудя днес кой ли ще ги чете тези книги някой ден… Романтиката е друга днес.
“Оловният войник непобедим”
Победа/загуба кое е по-важното от двете. Не помним ли болката по-дълго?
Научих се на много и на нищо.
Във днешното си време да живея.
Разбрах, че всичко е излишно.
Научих се да губя. И спечелих.
Мисля, че най-важно е да се научим да посрещаме и победите и загубите с достойнство. И да знаем, че те не са окончателна диагноза, а само една спирка по пътя и след това животът продължава. Колкото до болката – тя наистина се помни по-дълго, но често в усилието да я превъзмогнем отваряме сетива, които не сме и подозирали, че притежаваме.
“Бе очукан, разкривен”
Животът успя ли да те очука?
Не. Поне не така, че да се сгрухам. Чуквал ме е неведнъж най-вече в отношенията с хора на които съм имал доверие а в един момент внезапно разбера, че са Андрешковци. Тарикатчета без достойнство. Аз за себе си ги наричам хора дъвка-балон.
“Беше много уморен”
Уморен ли си? Често пишеш за умората…
Мисля, че всички се уморяваме повече или по-малко от това да търсим щастието, което като сянка все бяга ли бяга. Колко пъти уж сме на една ръка разстояние, а когато посегнем да го докоснем виждаме, че то ни се усмихва от другия ъгъл.
“Но ми каза, че до днес още не е победен”
Има ли непобедими хора?
Не, защото живота не се състои само от победи. Понякога губиш, понякога има равенство. Всеки може да бъде победен в някой момент, но важното е да не губим надежда, а да продължим напред.
“И пак на бой ще тръгне с песен… О-о-о……. Раз-два..”
За какво си струва да излезем на бой днес? Ти написа и 45 години стигат!
За справедливостта. Знам, че звучи като клише, но ако не се борим за нея, след години светът ще бъде едно отвратително място.
“Как странно всичко се повтаря пак”
Наистина ли Историята се повтаря?
Да за съжаление. Разбира се това повторение е с някакви нюанси в детайлите, но в главните неща понякога откривам такива прилики, че изумявам как лекомислено подминаваме знаците, които животът ни дава за посоката и пътя по който вървим. И къде ще ни изведе този път.
“Вървят войници срещу мен във крак”
Къде беше войник? Разкажи някоя случка…
Служих в поделенията около София. Строителни войски. За две години изгърмях три патрона. Повече не ми дадоха, защото не уцелих мишената. А интересно на панаирджийските стрелбища бях много добър. Стрелях за награда черно-бели снимки на Бийтълс, Стоунс и други групи. А веднъж с голямо неудобство си поисках снимка на Бриджит Бардо легнала по гръб и вирнала нагоре безкрайно дълги крака. Най яркия ми спомен от казармата беше в поделението в Бусманци. Оставаха ми два месеца до края. Вече бях написал големите хитове на Тангра и в поделението знаеха за това. Бяха ме показвали един път на интервю по телевизията. Тогава ме извика командира. Отидох със свито сърце. Не ще да е на добро си казах. Но той директно ме попита. Ефрейторе, можеш ли да ни доведеш Танграта тук да направят концерт за войниците. Танграта, а не Тангра. Така каза. И до сега го помня. А ако свирят без пари – продължи той ще ти разпиша билета до уволнение. И така обадих се на момчетата. И се уволних с музика.
“А земята се върти милионите съдби”
За коя съдба ти пука?
Пука ми за съдбата на добрите, наранени хора. За тези които имат скромни, човешки мечти и желания, но не им е писано да се срещнат с тях. Пука ми за възрастните, безпомощни хора. За децата, които нямат бъдеще.
“И в задъхания свят”
От какво се задъхва нашият свят?
От суета и алчност. Но това не е от днес или вчера. В детските години искаме да притежаваме играчките на съседското хлапе, защото ни се струват по хубави от тези, които имаме. После пожелаваме момичето от съседния клас при все, че знаем , че има хубава връзка с приятел. Искаме успеха и свързаните с това възможности на някой, който познаваме без да мислим и да си даваме сметка колко труд и енергия стоят зад него.
“Чувате ли моя глас?”
Какво искаш да кажеш на хората точно днес юли 2024?
Да се научат да плуват и да не разчитат на спасителя на плажа.
“Или звучи онази песен…”
Коя песен звучи? Апропо коя е любиата ти песен?
Любимата ми песен е „Любовта, без която не можем“ Понякога, когато я чуя си мисля, че в нея се оглежда част от моя живот. И част от живота на моето поколение.
Post comments (0)