БЛАГОДАРИМ “МИДАЛИДАРЕ” И ДО ДОГОДИНА!
СВЕТОСЛАВ ПЕТРОВ
Използвам единствената от седмица насам свободна вечер от концерти, за да направя ретроспекция на най-значимото рок събитие в страната. Благодарение на любимото “BadRock Radio” бях част от екипа на радиостанцията по време на големия рок фест между Чирпан и Стара Загора точно преди седмица. Време е за анализ на всичко, което преживяхме заедно за тези незабравими три дни точно преди седмица.
И така петият рок фест от долината на виното в село Могилово, иначе казано “Мидалидаре рок фест” е вече в историята.
За добро фестът приключи часове преди огнения ад разразил се в Стара Загора и околията, и въобше в цяла Южна България. Трудно се намират думи след покъртителните картини на голямата човешка и житейска трагедия. Не съм сигурен точно какво би се случило ако бе засегнат и фестивалния комплекс, но все си мисля, че всички вкупом бихме реагирали и нямаше да се допусне унищожаване на направеното с толкова усилия и труд. И не само защото рок феновете са сърцати и всеотдайни хора, а и защото бяхме много, изключително много и бихме помогнали с всичко необходимо. Дано няма повече изгорени домове и най-вече жертви.
И все пак за най-голямото рок събитие в България, което тази година бе още по-мащабно, по-посещаемо, по-значимо. Участващите групи минаха и заминаха, те са ясни, настроението, което ни донесоха също е повече от ясно, анализи вече се направиха или тепърва ще се правят от специалисти, журналисти и музикални гурута, но аз като фен бих искал да обърна внимание на няколко неща.
Първо за организацията на самия фестивал.
Врял и кипял съм по концерти и фестивали, но за пореден път съм изключително впечатлен от безупречната организация и изумителната мисъл, която бе вложена във всичко, буквално до най-дребния детайл из целия фестивален комплекс! Толкова мащабно събитие – според официалните източници посетено от над 45 000 зрители, с толкова различни и разнообразни места за пребиваване и забавление, трудно може да се види и в Европа. Повдигайки постоянно летвата и запленявайки се все повече хора, мисля си, че догодина, или най-много до две, организаторите трябва да разширят мястото, или да построят нова, по-голяма втора сцена с повече места пред нея. Феновете стават все повече и по-многобройни. Така и трябва.
И сега отново имаше специално обособени зони за позициониране на кемпери, на каравани, и няколко такива за палатки – всичко бе пълно! Удивителни условия имаше за всички – от специално заградените места, през чисто новите химически тоалетни (и този път се изненадах от този факт, а такива бяха всички и навсякъде!), специалните мивки с течен сапун и салфетки към тях, през такива, които бяха съвсем нормални за позлване, та до специалните бани с течаща топла вода! Учудващо за България, но не и за стандарта зададен от организаторите, на всеки 45 минути сервизните помещения се затваряха за минутки и едни пъргави женици ги почистваха като нови. Такива чистачи сновяха навсякъде и следяха само малко да се съберат някъде отпадъци, веднага ги събираха.
В този смисъл бях в компанията на близък приятел, американец, който бе изумен от безупречната чистота навсякъде и дори снима поляната веднага след концерта на “Пърпъл” – последната вечер, която според мен бе най-посетената. Беше изключително изненадан, че нямаше нито една хартийка, нито един кен от бира или някакъв отпадък. Такова нещо по думите му и в родината му не може да се види. Е, значи ги стигнахме и минахме американците и сега те ще ни крадат “чистачките” и чистачите, както пееше великият Тодор Колев…
Наред с това, отрганизацията по-специално обособените паркинги бе също със завиден пропускателен режим, както за паркиране така и за бързото изтегляне на автомобилите. Очевидно грешките от миналата година, особеното тежкият трафик около “Скорпионс” са били отчетени и са взети необходимите мерки. За зоните пък за забавление, за храна, напитки, винените турове, различните игри и какво ли не, няма да споменавам. Както се казва, имаше за всеки по нещо, дори за най-придирчивите.
В заключение, въпреки непоносимата жега и през трите дни, бе удоволствие да гледаш само радостни лица, да се разминаваш с щастливи хора, които истински се забавляват и веселят. В зоната на кемперите, сред караваните и палатките, виждаш само хепи пипъл, глъч, песни, танци – купон навсякъде и от всички.
И на фона на всичко това, нямаше нито един инцидент, не видях нито един пиян, който да създава проблем, смут или напрежение! Наистина впечатляващо. Всеки който е бил там би могъл да потвърди написаното, а аз скромно бих казал на организаторите: Благодаря ви за всичките усилия! И за чутовната ежедневна работа, за грижите към всеки от нас, за да бъде преживяването ни истинско и на непостижимо от други ниво!
Разбира се, сърбят ме ръцете да напиша и нещо и в музикално отношение за участващите групи. Тази година бандите бяха от най-различен спектър, от heavy, speed и death metal, през ирландски фолк, до чист хард-рок.
Първата вечер логично за мен хедлайнери трябваше да бъдат “Saxon”, а не “Accept”. Може би защото този “Accept” не е точно „моят“ Accept, а и самите те не направиха нищо запомнящо се. Но да не обидя многобройните им фенове, все пак ще кажа, че спретнаха добър концерт, подсилени от изумителния Joel Hoekstra (китариста на Whitesnake) и разбира се, от основния им двигател Wolf Hoffmann. Последният отново бе в топ форма, с тяло на тийнейджър неизлизащ от кварталния фитнес и постоянно подчертващ това, но защо пък не. В крайна сметка позите и парадирането са нещо обичайно за този сегмент. Чисто музикално, не бих казал, че не се раздадоха, но някак ни налегна усещането, че останаха в сянката на “Saxon”. Може би защото Biff Byford и компания бяха в стихията си, като в най-добрите си години, а самият той пя не като съхранен ветеран, а като истински звяр. Беше впечатляващо как за своите 73 години този човек е запазил глас и енергия до най-високи стандарти.
Останалите две банди от първия ден “Delain” и “Hammerfall”, си бяха на обичайното ниво и подгряха добре публиката, прииждаща и тепърва наброяваща численост. Според мнозина точно “Хамърфол” са били сред най-добрите на феста.
Поради огнената жега очаквах втория ден да започне по-късно от обявеното, но не бе. Оганизацията и тук бе безупречна и не направи никакъв компромис, а аз отивайки малко по-късно изпуснах за пореден път Dino Jelusick. Много ми се гледаше това момче, не само защото самият Ковърдейл е инвестирал в него доверие и права да го замести в “Whitesnake”, а и защото бе със своята група, съставена от отлични музиканти. Но не му бе писано аз да съм му зрител и сега. За “Rhapsody of Fire”, “Primal Fear” и “Stratovarius” няма кой знае какво да кажа – тяхното си, обичайно силно ниво на изпълнение, за което получиха много аплаузи, включително и от мен.
Виж Axell Rudi Pell бе друга и много студена бира, която определено вдигна много градуса сред феновете. За това допринесе и самият той, въпреки фрапиращо нездравия му вид, но дано е временно неразположение и да е здрав този пич, който с китарните си рифове реже вени и създава много сантименти. Повече от него допринесе единствено фронтменът му Johnny Gioeli, който определено му хареса публиката и не се пощади за миг. Раздаде се максимално, не спря да тича по сцената и както винаги, бе на обичайното си гласово ниво.
Хедлайнери очаквано въпросната вечер бяха “Mr. BIG”, въпреки че не бяха последни за вечерта. Според обявеното от самите тях прощално турне (не съм сигурен доколко ще е такова), представиха всичките си хитове и както и предните два пъти бяха на супер инструментално ниво. Инструментално казвам, защото имам известни забележки към вокалиста им и съосновател Eric Martin, но пък за сметка на това Paul Gilbert и най-вече Billy Sheehan, ни показаха как само две китари и барабани може да направят убийствен ритъм и саунд. За Били какво да кажа повече, не е мръднал на йота от познатото си космическо ниво на бас китарата, откакто го гледахме в зала 1 на НДК със Стив Вей – истински великан!
Последната група за вечерта “Steel Panther” бе непозната за мен, въпреки че знаех какви ги вършат на сцената и как минават концертите им. Вероятно неслучайно я бяха оставили да излязат последни разчитайки, че всички деца ще са си легнали и повечето хора ще си тръгнат (както и стана), за да си спестят постоянното “mother fuck” и “fuck a mother”, което бе повече от изпятите песни, броящи се всичко на всичко 7 или 8. Но пък за сметка на това имаше много скудоумия, скечове, иронии и провокации по адрес на други групи и изпълнители.
За моя изненада, имаха си не малко фенове, които им знаеха песните, поведението, всичкия арсенал от нецензурни изпълнения, а доста от тях бяха и подобаващо подготвени. За тяхното представяне най-важното бе, че хората се забавляваха и веселяха, а вокалът им дори се включи в афтър-партито по-късно, създавайки още повече настроение и забавление.
И така след като оцеляхме на непоносимите температури вече сме в третия, последен ден на феста. Най-очакваният и най-желаният от повечето фенове – логично и ясно защо. Ще пропусна излишната ретроспекция на първите групи, които имаха единствено ролята на пълнеж, като бих отбелязал само сборната формация на “The O’Reillys And The Paddyhats”, които са истински веселяци и със своеобразната си музика създадоха много настроение и танци сред всички. Хората им се изкефиха. Лично на мен обаче, ми направи много добро впечатление “Beast In Black”, които ни представиха много здрав, стегнат и балансиран рок и бих казал, че те са ми откритието на феста.
И ето, че вече сме на финала с дългоочакваните, неповторимите, любимите…”Deep Purple”! Достоен епилог на този магнетичен фестивал. За Бога, какво да кажа за тях…?! Та те са ми всичко! Те са ми първата тръпка в рока, те са ми най-санти бандата, те са ми любима група…те са МОЕТО наистина ВСИЧКО в музиката. Но очевидно не само моето, а и на цяла България.
Изписано е тонове мастило за тях, изговорено е какво ли не, но истината е, че България люби, тачи и милее за “Deep Purple”! Не зная дали има друга група, която да събере повече заклети фенове, да напълни зали, стадиони и поляни, независимо къде свирят и за кой път идват. По мои сметки ни гостуваха за десети път, но е много възможно да бъркам цифрата, защото за мен тя няма значение, а просто идват ли тук – отивам и ги гледдам, без значение в Каварна ли, в Пловдив, в Ямбол ли изнася самостоятелен концерт някой от тях, или където и да било. Това е просто любов необяснима! А виждайки колко хора имаше точно тази вечер, колко генерации присъстваха, с какъв трепет ги гледаха и колко сълзи имаше в очите на мнозина, колко вълнение и сантимент, определено това чувство е не само при мен.
Ще спестя детайлен разбор на представянето, защото може да прозвуча пристрастно или прекалено критично, но ще кажа само две неща. Първото което ми направи впечатление бе, че Don Airey, вече изцяло е взел диригентската палка в ръцете си и е постановил пълен музикален контрол в бандата. Напълно заслужено, защото той може да се каже, че от всички е творческият генератор в момента, а и един от най-опитните. Голяма фигура, невероятен музикант! Нещо повече, убеден съм, че няма по-достоен от него, който да влезе в обувките на големия Jon Lord и който да го замести поодобаващо и пълноценно. Прави впечатление, че много го слуша „малкия“ – Simon McBride, който преди е работил с Гилън и пасна отлично. Единственото по което има още да работи Саймън е как да замести единствено по харизма Steve Morse. Да, правилно казвам – Steve Morse, не Ritchie Blackmore, защото съм вярващ човек и зная, че не бива да се назовава напразно името Господне.
Та Сайман, слуша и изпълнява чинно всички предизвикателства, свирейки вярно и точно, без спънки, а вече и с подобаващо самочувствие.
Второто нещо, което мога категорично да кажа е: Ах, този Гилън! Вече още по-осезаемо се усеща, че му е трудно, че другите го покриват, но никой не бива да го съди! На тези години, след всичко, което е направил за групата, след всичко изпято, след цялата му кариера и осанка, единственото, което може да направим е да бъдем на колене и да кажем: Благодаря ти, Иън! Толкова. Другото е митология.
А истината е, че Ian Gillan е точно иконата, мита вървящ неотлъчно с групата. Мислел съм си много, ей така хипотетично, мечтаейки си, кой би евентуално го заместил достойно. Мислел съм си и кой би могъл да се върне „у дома си“, но Ковърдейл също е неспособен вече, Търнър така и не пасна и не остави следа, въпреки сравнително добрия албум с него. Хюз?!!!…О-о, гледах го само преди месец и трябва да кажа, че е напълно съхранен и пее като в най-добрите си години, демек точно, когато бе с тях! Но колко песни ще може да изкара от цялото им творчество, колко хита ще интерпретира? Да, има една празнина, която се очертава да става още по-голяма, но да им дава Господ здраве на всички, за да са живи и здрави! А живи ли са, ще свирят и пак ще ги гледаме.
Сега се сещам какво правят “Queen” на концертите си, въпреки че вокалист им е Адам Ламбърт – отзад, на голяма стена стои ликът на незаменимия и неповторим Фреди Меркюри! Навярно нещо такова трябва да стане и с Гилан. Да стои там, дори да не може вече да изпее каквото и да е, но да е там, на сцената, точно като икона, като светия – канонизиран и всепризнат от всички църкви и религии. Но по-важното е, да е здрав! И тогава и во веки веков – само почит и признание към него.
Иначе, чисто музикално бих казал само едно – много класа, много професионализъм, много майсторски изпълнения, много можене, това са сега DP! Музиканти способни да сторят на сцената и с инструментите си какво ли не. Сетът им започна не с нещо от новия им албум, не със „Смока“, „Абелузето“, или някое друго великанско парче, а точно с този неповторим твърд начален ритъм на безсмъртното “Highway Star”! Първата ми любов в музиката! Първият ми досег до тях! Първото нещо, което чух някъде през седемдесетте и което запали в мен любовта и огъня към хард рока, който и до днес гори нестихващо.
Нататък вече всичко бе ясно и се редуваха нови с вечните класики. И да, изпяха и “Bleeding Obviuos” парче от новия им албум с чисто българските ритми или ръченица или копаница в началото му. Не зная чия идея е, кой го е копмпозирал, най-вероятно Дон, който обича и редовно се заиграва с българския фолк на всеки концерт, но това няма значение. Важното е, че им се е получило и звучи убийствено добре.
И така, довиждане “Мидалидаре’2024”, добре дошъл “Мидалидаре’2025”! Вече се пуснаха и изкупиха първите промоционални билети и бе обявена първата група – “Manowar”.
Очакваме те, ще бъдем отново там. И сигурен съм, че организаторите отново ще сторят всичко необходимо, за да се чувстваме отлично и да си изкараме фантастично.
Post comments (0)